Archive for July, 2006
Нямах никакво време. Изборите приближаваха, Прогнозите на агенциите ни даваха към половин процент, колкото да не е без хич или пък защото не можеха да измерват отрицателни стойности. А ни трябваха поне 4. Идеята, която ми хрумна на Нова година, след като видях умопомрачителния брой сигнални ракети, изстреляни от балконите право в моята стара шкодичка, бързо и славно пропадаше. Поразен от бойния дух на българската нация и единодушието и в бой и по празници бях решил да основа партия и да кандидатствам на тазгодишните избори. След месеци на трескава подготовка на карето ни за белот успяхме да свършим всичко по регистрацията, устава и програмата за действие освен едно. Нямахме гласове, а трябваше да влезем в парламента, най-малкото поне за да си избием заемите. Подгонен он сроковете бях готов да сключа сделка дори и с дявола, но вместо него ми подшушнаха за човек, който решавал с успех подобни проблеми срещу процент от бъдещи приходи или евентуални властови позиции в регионалните селища. Тъй като в момента приходите бяха имагинерни и да давам процент от нула изобщо не ме притесняваше, а позициите също едвам прозираха в далечината, то нямаше какво да губя. Затова седях и тръпнех в очакване на Годо. И той дойде.
Митко купонясваше. Завършваше магистратура, финанси, вече имаше бакалавърска и животът му изглеждаше като дребно предизвикателство спрямо огромните му амбиции. Спортуваше от малък, чат-пат ходеше на съзтезания, които не печелеше, но които му доставяха удоволствие покрай атмосферата на предстартовата треска. Тези вояжи го бяха предпазили от проклятието на наркотиците, не че понякога не дърпаше малко трева, но успяваше да се контролира. Искаше да успее. Read the rest of this entry »
Дъждът се бе изсипал мощно и ароматът на озона побъркваше инстинктите на всички рошави песове, що се бяха събрали на Попа. Гръмотевиците заглъхваха нейде край Кривина и само светкавиците не се смиряваха с края на поредния летен дъжд. Софийският асфалт лъщеше провокативно като проекция на задника на Азис в предизборно студио и залъгваше светофарите за поредната игра на спортнополитически нюанси.
На Ели не и пукаше. Бе пристигнала в столицата от Търговище и представата й за цивилизацията от онова време включваше две-три момчета от Омуртаг с тройки-баварци, които тежко паркираха пред “Изгубения град” – местна дискотека, над която се извисяваше мутрата на Сфинкса. В “града” мерилото за просперитет бе промоционално шише “Флирт” и шам-фастък на корем, но Ели отдавна вече правеше разлика между регионалния прогрес и конвейра на метилната революция. Какъвто и дъжд да валеше над родния й град, не можеше да се сравни с бляскявата стрела на Цариградско шосе в мига, в който спираше градският транспорт. Тролеите отшумяваха като светулки, такситата заклещваха броячите и нагъваха хотдози тип “мечтата на виетнамеца”, а по мокрите брони и чистачките на колите се лепяха аналите на изминалия ден. Read the rest of this entry »
Тошко Пешев си беше чиновник отвсякъде. Седеше зад бюрото си като зад чин и даваше нареждания от висотата на административния си сан. Тази му дейност продължаваше от осем до седемнадесет със задължителните почивки за кафе в кафето, сандвич от павилиона и ръждясал шницел в стола на учреждението. Чат-пат вдигаше морно чело от монитора и отиваше да смръкне някой друг фас в пушалнята според новите промени в Кодекса на труда.
Защото Тошко Пешев си беше труженик. Основната му дейност се състоеше в преброяване на зайците в България, което в сравнение с дейността на колежката му отляво, която броеше зебри, си беше свръхнатоварване. Зайци имаше в лични стопанства, в горски масиви и в тютюневи насаждения, докато зебрите тракаха с копита само в зоологическите градини. Но Тошко изтърпяваше ношата си с достоинство и смирение, а колежката си наричаше “болката отляво не”. Всяка нейна усмивка му струваше валидол, всяка зебра бе още една тухла в стената на чиновническото му смирение. Но г-н Пешев бе сдържан и търпелив. Read the rest of this entry »
Запознахме се през онова великолепно лято, влязло в летописите на туристическия ни бизнес под кодовото наименование “Когато чехкините се завърнаха”. Беше пристигнала в Приморско с две приятелки, а ние бяхме двамата с Роко – овчарката на съседите. Бяха заминали за Италия и ми го оставиха да се грижа за него, но пък аз не издържах в софийските жеги и му предложих да го наглеждам на плажа. Роко се съгласи, и на него му беше омръзнало по цял ден да яде мебели. Разбирахме се идеално с него, имахме сходни вкусове относно месните специалитети и усещането за жени. Аз лежах по цял ден на плажа и лочех мента със сода, питието на местните жители, а Роко търчеше след вълните, помагаше на дечицата в строежа на пясъчни замъци и чат-пат довеждаше някоя девойка да си поприказваме, за да не скучая. Мощният му врат и дяволитото пламъче в очите някак си ги караше да прехвърлят симпатиите си и върху мен. Read the rest of this entry »