BG Топ Идиот

Много ги обичам тези тихи летни вечери. Седнали сме си комшиите на кафето пред входа на кооперацията, пиеме си кротко и бистрим нещата от живота. Тук таме прозвъни ненатрапчиво женски комар или проплаче трамвай, но не обръщаме внимание. Чат-пат изреве мотор или съседката от петия изметка боклука през терасата, но сме свикнали. Някъде в далечината се чува дискотека, пращят фойерверки, прекъсвани понякога от добре познатия на всички ни автоматичен откос на китайски калашник.

- Ама Бойко пак позна, а, - въздъхва с умиление Надето от третия. Тя е секретарка в една известна строителна фирма и Бойко Борисов и беше като икона и образец за подражание. Чисто професионално, разбира се, нали и той беше секретар.
- Какво пак познал тоя бе, Наде? – повдига недоволно рунтави вежди бай Гошо от втория. Живее точно под Надето и я мъмри чат-пат като я удари шайбата да прави купони – от тропането на токчета му се била разливала мастиката.
- Ами не чухте ли за Клюна, чичо Гоше? – кърши пръсти Надето и ни оглежда за подкрепа. – Каза им Бойко, че насилието ще излезе по улиците и ей го какво стана. Едно е да се стрелят по кравеферми в Козлодуй където си има охрана от АЕЦа, а друго е да убиват човек, точно когато кротко си хапва мелба с приятели.
- Какъв човек е па тоя, ма? – ръмжи бай Гошо. – Наркотрафикант, отрепка! Може ли на нормален човек да му викат Клюна!? Куршум за таквиз нерези! Добре че децата ми вече пораснаха и се изучиха, че не им треперя да не минат от цигарите на дрога. Ама ей го Евгени какво ли му е, синчето е у седми клас, пубертет, не се знае кво го чака, мда…

Бай Гошо млъква замислено и върти мустака, а Евгени, съседът отляво, рипа и бяга към входа. Той от едно време си записва в една екселска таблица всички убийства в България и им нищи подробностите. Не знам дали самият той има полза от цялата тази работа, но калпазанинът му определено има. Миналата година спечели някаква международна олимпиада по приложна биология – извади таблицата на тати и като почна да ги чеше с крокодили, круши, петли, коне, бобри и всякакви други плодове и твари и другите олимпийци загубили и ума и дума. А тази година вече ще учат нещо като анатомия и строеж на биологичните видове, та се надява на попълнения от клюнове, очи, черепи и разни други рогачи и копитни като начело в списъка били плъховете, мишоците и мравките.

- Професионалисти са били, специализирали са в Европата, - авторитетно тропа с юмрук по масата Данчо. Той е добро момче, но ние малко му се връзваме, защото преди година го хванали да краде у Хамбург и лежал поне един семестър у тамошната пандела, та все се хвали че и той имал специализация на Запад.
- Да де, но такова младо момче и така нелепо да си отиде, - въздъхва леля Ганка, отпива от биричката и продължава да съжалява Клюна. – Интелигентно, с очила дори. Вчера е гонил момичетата и ги е черпил със сладолед, а днес е вече мъртъв. Странно нещо е животът, тъкмо придобиеш някакви навици и свикнеш да живееш всеки ден и изведнъж край, само задникът ти стърчи нелепо към небето.
- Мда, се ла ви, - намесвам се и аз за да блесна с общата си култура. – “Мъртви души” още по-миналия век са писани, нищо ново под слънцето.

Всички се умълчаваме пред невидимата логика на живота и тънката нишка, свързваща го с изкуството.

- А, наздраве, да сме живи и здрави и всичко най-така, - дига наздравица бай Гошо. – Нашта маса поздравява вашта маса, - завърта се той на пластмасовия стол и намига на две студентки-първокурснички, наемателки на една от мансардите.
- Наздраве, - писука едната и цеди през сламка от розовата смес, която барманът ни нарича коктейл Чуков. – А чухте ли за това страшно убийство в Джимис?, - се опулва и тя по едно време на висок глас за да направи впечатление на две млади момчета, които слизат от незнайно откъде появилия се до кафето ни бял опел Вектра.
- Хм, тия не са от наште, - мърмори бай Гошо и жулва набързо мастиката. – Що ли дирят насам?

Младежите сядат на една от свободните маси в края и единият се провиква към Данчо кръчмаря:
- Шефе, сладолед имаш ли?

На нашата маса настъпва неловко мълчание и аз неволно поглеждам към стола на комшията Евгени, който все още седи празен. Внезапно ме обзема ужасно предчувствие, сещам се за олимпиадата, поглеждам нагоре и забелязвам как върху нас лети нещо огромно и черно. Събарям масата, мятам се на плочките и рева: “-Залегни!” точно в момента, в който до нас се стоварва полиетиленов плик с поредната порция комшийски боклук. Затварям очи и благодаря горещо на Господа. И на бат Бойко, разбира се.

http://www.segabg.com/03082005/p0110001.asp

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.