BG Топ Идиот

С миналогодишното си изказване за цивилизационната мисия на руския народ сред евроазиатските територии Путин не само направи комплимент на по-възрастното поколение руски граждани, но и обърна внимание на изнервената в последно време Европа. “Разпадът на Съветския Съюз бе най-голямата катастрофа на столетието” - заяви той, провокирайки европейците да бият камбаната, предупреждавайки за “неоимперските” му амбиции. Независимо от това, че дори опозиционният руски елит, критикуващ Кремъл за щяло и нещяло, този път е съгласен с основната линия и води спора само относно начините за провеждане на тази мисия и жертвите, които трябва да предприеме Руската Федерация за възстановяване на геополитическото си влияние. Бившата колониална метрополия и бившите “имперски части” са взаимозависими по ред причини, но най-важната си остават стопанските отношения от време оно. “Президентите идват и си отиват, но ракетите остават”, - се бе пошегувал неназован кремълски чиновник по време на първата путинска визита в Украина.

Постсъветските управници разчитат най-вече на отбранителната промишленост, но използват и енергийните ресурси като мощно свързващо звено. Икономиките на Украина, Беларус и Молдова са зависими от руските доставки, а съществен фастор се явява и интелектуалният дефицит в областта на техническите науки - най-вече на териториите на Средна Азия. Ако не се обръща внимание на обичайните руски мрънкания относно разширяването на НАТО и последните нервирания относно базите в България и Румъния, то става очевидно, че вниманието на руските политически и военни стратези е съсредоточено върху Закавказието, Средна Азия и Каспийския район.

Често спряганите човешки права не са пречка за сътрудничество с местните режими дори от страна и на официален Вашингтон. Американците позиционираха към 5000 войници в Узбекистан и Киргизстан, като съответно увеличиха финансовите помощи почти двойно. Руснаците не са очаровани от американското присъствие, но разбират, че докато е временно, то представлява един мощен стабилизиращ фактор на ситуацията в региона. Американците са гости в тези ширини, а не нещо дългосрочно, и руснаците им се усмихват на принципа “гостът е повод за радост и когато идва и когато си отива”. В същото време американските бази са допълнителна застраховка спрямо експанзията на Китай. Не че китайците са особено впечатлени от американското съседство, но те нямат сметка от продължително и скъпоструващо съперничество, защото тях Средна Азия ги интересува най-вече като източник на суровини. Затова те си плащат на местните вождове по-скъпо дори и от американците и тяхната благосклонност им помага за укрепване на позициите в този миришещ на пари район.

Важно е да се отбележи, че изграждането на подобни структурирани сфери на влияние нямат нищо общо с опити за възстановяване на руската “империя”. Политиката на Путин е неоимперска, тя разглежда даването на достъп до своите пазари като услуга и съответно търси друга услуга вместо директно заплащане, било то предимство при определени търгове или определен привелигирован статут на руските граждани на територията на съответните страни. Успехът на тази политика зависи не толкова от това дали мощното икономическо развитие ще се запази, а от това дали Путин ще може да го контролира и евентуално модернизира.

Докато Русия и САЩ определят сферите на влияние в Средна Азия, то Европа се притесни не на шега. Това безпокойство е естествено - занапред Европа все повече ще разчита на внос на енергоресурси за задоволяване на своите потребности. Засега Русия поне наполовина я задоволява на базата на външни източници, към 2030-та година този процент ще нарастне на 90, а за газа - на 70 процента. Хавиер Солана в последния си анализ за The Financial Times изрично подчерта, че европейците сериозно трябва да обмислят една обща енергийна стратегия и да търсят решение не от гледна точка на еднопосочната зависимост, а от взаимоизгодното сътрудничество - все пак както европейците са принудени да купуват енергоносители, така и за страна като Русия, е важен този износ при положение, че определя 20% от общия й експорт.

Каква е гледната точка на Русия относно енергийната експанзия като важен лост в отношенията с меркантилния Запад?

Забогатяването на държавата възвърна самочувствието на средния руснак и той се отърси от безизходността на прехода, съсипващ неговия манталитет. Първо, руснакът си изясни позициите с основния съперник - САЩ. От началото на 90-те години Вашингтон затрупа Москва с множество съвети за прехода към пазарна демокрация и към свободния пазар. Дали американците не обясниха добре, дали руснаците не разбраха или просто в Русия условията се оказаха уникални, но повечето от тези съвети се оказаха негодни. Руснаците не се обидиха, а го възприеха като даденост, дори се зарадваха, тъй съветите от която и да е общност или държава трудно можеха да надвият “руския път”. Едните цитираха Блок “ний сме скити, ний сме азиатци”, други натъртваха, че Европа е само една малка част от Евразия, и независимо от проевропейското си мислене руснакът не възприема Европа като някакъв показател или приоритет. Дали европеец, дали китаец, няма значение, руснакът смело поставя знак за равенство, за него те са еднакво чужди, а ЕС е някаква съвършено ненужна структура, нещо повече - дори се опитва да копира бившия Съветски Съюз. Везната се накланя към Европа, но в разбиранията му е възможно някакво обединение между Русия и ЕС не по-рано от 50 години. Камо ли за влизане на Русия в ЕС, такъв аспект почти не се обсъжда в руските СМИ. Европа е добър съсед, но не и част от руския мироглед.

Откакто Русия задвижи икономическите лостове, враговете й намаляха. Дори страни като Унгария и Чехия след скорошното посещение на Путин се отказаха от политиката на противопоставяне, която имаше някакъв ефект единствено в морален план. Путин се извини, а бившите соцстрани си погледнаха интереса. Самата Европа промени тона и изостави ролята на съдник в отношенията на Русия с бившия “лагер”, а наскоро дори Меркел порица “самоувереността” на поляка Качински. Със сигурност подобни дрязги ще ускорят центробежните сили в самия Европейски съюз и противоречията между страните в тази организация, пукнатините в техния манталитет. И вместо Русия да се явява като някакъв свръхтовар, който се опитват да натоварят върху овехтелия багажник на европейското купе, то тя може да изиграе ролята на свързващ център, на което биха смогнали многото природни, териториални и геополитически предпоставки. Влизането на Русия в ЕС е неизгодно поради следните причини:

- При очаквания недостиг на енергоносители Росия ще трябва да дели с европейските си съюзници. По-трудно ще е да затвори крана.
- В ЕС богатите страни субсидират по-бедните. Едва ли Русия ще си позволи отново да субсидира страни като прибалтийските или като Полша - ще се натъкне на доста сериозно гражданско недоволство.
- Членството в ЕС ще попречи на интеграционните процеси в Източна Азия, а центърът на световната икономика се премества именно там.
- Европа продължава да предявява условия по важни за руската геополитика направления (Чечения, Украина, Абхазия, Приднестровието и т.н.) без да прави съответните отстъпки и от своя страна.

Дори не става въпрос само за неизгодност. ЕС има общи правила, общи органи, общ бюджет, общи стандарти, общи граници… Дори решенията ще се приемат съобразно броя на гласовете, а не чрез консенсус след приемането на Конституцията. И какво ще се получи? Че Русия ще има право на глас колкото Франция, Германия и Испания, взети заедно. Едва ли европейците ще се съгласят на това при положение, че са недоволни дори от ролята на Германия. Затова би било по-добре да погледнем на перспективата на сближаване на ЕС и Русия в по-общ план: я газ, я прескачане на по кафе до Париж, я безвизови пътувания. Прекалено е голяма Русия за Европа. Въпрос на гледна точка, разбира се, но най подхожда на ситуацията брадатият виц, че оптимистът учи английски, песимистът – китайски, а реалистът – сглобяването на Калашник. Само автоматът е в преносен смисъл.

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.