BG Топ Идиот

Арх. Курбанов въздъхна шумно, разпръсквайки по кабинета остатъци от пресованите тютюневи листа на пурата, и се облегна на широкото кресло. Приличаше на Чърчил преди втория коняк. Беше доволен, един от най-важните архитектурни проекти, поверен му в амбициозната лондонска фирма, бе пред приключване. Оставаха само дребни щрихи, завършването на които за неговите възможности бе толкова елементарно, колкото и идеята Айфел да се заеме с проектирането на телевизионна кула върху показалеца на статуята на Свободата. Две дръпвания на пурата, лек мирис на арменско бренди и шаване на лявата пета разрешиха и последните възможни проблеми от сеизмично естество. Време беше да излезе от офиса, да се качи на метрото и избягвайки пакистанците да стигне до дома, където го чакаха обичайният бекон с яйца, далматинецът Крю и мадам Курбанова в ролята на водопроводчик под смесителния кран.

Хапна набързо, тегли една дружелюбна на мадам и разгърна оранжевия лукс на The Financial Times. Прехвърли набързо глупостите на Пудела и калкулациите на щетите за икономиката на Великобритания от последните взривове и заби поглед в притурката. Нежно и ненатрапчиво там анализираше поредният спец от поредната агенция за недвижими имоти, открил красотата на българските селски къщи, заобиколени със стада козички, обладаващата миризма на овчи тор, щъкащите из дворчетата кокошки и огромно червено залязващо слънце.

- Гадове! – изруга арх. Курбанов и се опули срещу втрещения поглед на мадам. – “Така де”, - извини се той културно и запя прегракнало: - “А русское солнце, огромное солнце…”

На мисис Курбанова мъката на поручик Голицин не й направи никакво впечатление. Това насълзи архитекта и той пак повтори -”Гадове са те, Варвара, гадове”. Фрасна халбата с коняка по масата и отсече –“А, наздраве!”.

Пийна широка глътка и се сети как едно време срещна двама шприцьори от Костинброд в бара на хотел “Родина”. Той беден студент, а те арендатори на птицеферма и производители на пластмасови чадърчета за шейкове. Но хората бяха съобразителни и като не знаеха какво да пият – питаха. Пак успяха да си поръчат по един “Аполон” в навалицата, но в шумотевицата от тогавашните кубински ритми никой не ги чу. Пък и да бе ги чул някой – дремеше им. -“Гадове!” – измърмори пак Курбанов.

Замисли се. България донякъде му липсваше. Не че нямаше пак да се курдиса през август на плажа на министерски съвет на Сънито, но там още по обяд приключваше и с трите пики метър и с всякакви нормални обсъждания. Не го разбираха тамошните аборигени и това си е. Искаше да го чуят, да оценят мнението му на патил и преживял човек, но те крещяха по-силно от него, бълнуваха за атаки, суходолски боклуци и монархически атрибути и след две-три бутилки оставаше само горчилката от продраното от викане гърло и всеобщото взаимоуважаване. Разочарован, навлизаше нощем в плитчините и плачеше на рамото на някой окъснялопикаещ немски турист, избягал от опеката на TUI.

Захвърли Таймса и пусна Скайпа по компютъра. Пред погледа му се разпиляваха двама другари от Горна Австралия и Долна Саксония. Не бяха емигранти, а гурбетчии като него. – “Наздраве!” – изрева архитектът по микрофона. – “Гадове!” – проплака австралиецът над късче щраусово бутче. – “Шайзе” – избоботи долносаксонецът, включи си камерата и я насочи към последните новини на RTL. Там показваха щъкащи между купчини боклук софиянци, блажено изтягащи се по тротоарите кученца и наподобяващи инструментариума на шивачка плажове, която вместо игли използва чадъри. Имаше какво да им каже на тези аборигени, но не го слушаха, не го викаха и се давеха в собствената си смрад вместо да поемат частица емигрантски акъл. Последното, което видя, преди да се гмурне в тежък юлски сън, бе кадър с две тежкотоварни немкини, които се опитваха да откъснат сливи от дърветата по централна бургаска улица и крещяха “Шайзе!” при всеки неудачен опит. “За какво ми е всъщност тази чужда земя?” – се зачуди Курбанов и заспа.

http://www.segabg.com/19072005/p0100001.asp

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.